Две поколения български електроинженери завършват образованието си в чужбина – първото до края на Първата световна война (1918 г.) и второто до края на Втората световна война (1945 г.). По данни на някогашната Инженерно-архитектурна камара (ИАК) към края на 1940 г. броят на българските електроинженери възлиза на 400 души, а през 1945 г. броят им вероятно е около 450 души, т. е. първо и второ поколение такива специалисти. По години на завършването им, главно в Германия, Франция и Чехословакия, числените им прирасти са както следва:

1878 – 1900 г.    3
1901 – 1910 г.    13
1911 – 1920 г.    17
1921 – 1925 г.    64
1926 – 1930 г.    181
1931 – 1935 г.    96
общо за периода    374

Броят на тези български електроинженери съставлява около 16,45% от общия брой на инженерите през 1935 г.

Третото поколение от тези специалисти, завършили след 1950 г., с незначителни изключения, се обучават и завършват образованието си в Държавната политехника-София, създадена първоначално като Висше техническо училище (1942 г.), което прераства в Политехника (1945 г.). В нея отначало се създава Машинно-електротехнологически факултет. Първите два випуска на третото поколение от 350 души електроинженери завършват електроотдела на този факултет, който по-късно е отделен като Машинно-електротехнически факултет, през 1950-1951 г., точно в средата на миналия ХХ век. За отбелязване е приемствеността и сътрудничеството им с колегите от второто поколение по отношение на всеотдайност към работата, дръзновение и творчески идеи.

Явно е, че дотогава България не разполага с достатъчен брой такива специалисти, за да даде път на техническия прогрес, така ускорен през миналия век. Още повече, че след 9-ти септември 1944 г. новият държавен строй в България благоприятства за даване на такъв път. И ненапразно известното американско списание Physics Today (Физиката днес), анализирайки достиженията на ХХ век, поставя на първо място електрификацията сред най-големите достижения на века.

Нуждата на България от електроинженери е крещяща, но изоставането й в това отношение се дължи на три причини: първата идва от трите водени войни за обединение на народа ни през първите две десетилетия на века, втората – от неразбирането на ръководството на единствения тогава университет „Св. Климент Охридски” да има Технически факултет в него, съгласно завещанието на дарителите – братята Евлоги и Христо Георгиеви и третата – на разногласията в Съюза на инженерите и архитектите (СБИА) „за” и „против” такъв факултет, както и отделно висше техническо училище.

Ето защо дипломиралите се първи випуски електроинженери от третото поколение са като манна небесна за българската икономика и техника, която ги посреща с отворени обятия, като нейни творци. Преди всичко с национализацията на индустрията, електрификацията, мините и банките (1948 г.) се създават неограничен брой работни места за младите специалисти. Дори още недипломирали се, за тях се отпускат добри стипендии от предприятия (стига да нямат „политически улики”) за ангажирането им в следващите 10 години след завършването им. Нещо повече, има и предложения за назначаване на отговорни длъжности, преди още да се дипломират. И пишещият тези редове беше поканен за главен инженер на завода „Найден Киров” в Русе, вкл. осигуряване на семейна квартира и пр. още като абсолвент, на който предстои дипломиране.

А в нашето сегашно кризисно време със значителна безработица, трудно може да си представи човек, че през второто полувековие на миналия век до към 1990 г., т.е. преди приватизацията и срива на индустрията, думата безработица почти не се споменава.

През втората половина на миналия век от Държавната политехника – София и другите висши машинно-електротехнически институти (Варна, Русе, Габрово) ежегодно излизат по няколкостотин млади български електроинженери. Те гарантирано намират работа в откриваните ведомствени проектантски организации и изследователски институти (за съжаление често с раздут щат), силно- и слабо-токови заводи и развойни бази към тях, изграждането на електрически централи, както и в експлоатацията им. Също така и в изграждането и експлоатацията на мрежовото електростопанство и в управлението на електрификационната система на страната. Една голяма област за работа е и електрификацията на българските железници, по ред причини изостанала с десетилетия, а така също и в съобщенията, радиото и телевизията.

Ето защо не става и дума за напускане на страната, поради липса на работни места и търсене на работа в чужбина. И целият активен живот на първите два випуска електроинженери, завършили в България, протича до към 1990 г. Тези първи випуски от третото поколение български електроинженери, които заедно с колегите си от другите специалности, през втората половина на миналия век (към 1988 г.) постигат спрямо 1945 г. следните значителни успехи в електроизграждането на страната:
- увеличение на инсталираната мощност на електрическите централи от 127 MW на 11309 MW;
- увеличение на генерираната електроенергия от 0,4 млрд. kWh на 45 млрд. kWh;
- изграждане на първите и общо 47 опорни (захранващи) подстанции за 220 и за 400 kV с единична мощност до 2х250 МVА;
- изграждане на нови преносни електропроводи, вкл. междусистемни връзки, 7100 km.

Така България, заемаща едно от последните места по отношение на електрификацията през първата половина на миналия век, вече към 1970 г. е 100% електрифицирана и по реализирано електропотребление достига едно средно равнище, а вече към 1988 г. се изравнява с напредналите страни. Тогава България има специфично годишно потребление на електрическа енергия [измервано в kWh/жител годишно] на стойност 5340, Холандия – 5410, Великобритания – 5710 и Европейският съюз като цяло – 5521. Друг е въпросът, че не при всички технологически процеси електрическата енергия е използвана ефективно, както в цитираните страни.

Значително е участието на третото поколение електроинженери и в развитието на силно- и слабо-токовата електротехническа индустрия на България през периода 1948-1988 г., която, с изключение на трансформаторостроенето, тръгва от нулево положение и достига до пълно задоволяване на нуждите на страната , включително и за износ в много страни. Що се касае до трансформаторостроенето, то има своето начало от по-рано (1934 г.) и постижения в производството на трансформатори с малки и средни мощности до към края на Втората световна война. В следващите години вече напредъкът и в тази индустрия е голям.

Немалко са успехите на България през този период и по отношение на транспорта, съобщенията, радиото и телевизията, както и компютризацията на всички отрасли на стопанския живот.

Трябва да се отбележат и постиженията на българските проектантски, инженерингови и външно-търговски организации през втората половина на миналия век при изграждането на малки и големи обекти в различни страни на света. Така през периода 1960-1986 г. „Енергопроект” участва в проектирането на 91 енергийни обекти в 25 различни страни на четири континента, а именно: в Европа – 5 страни, в Африка – 6 страни, в Азия – 10 страни и Америка – в 2 страни. А „Електроимпекс АД” през 1960-1996 г. изгражда 72 броя комплектни енергийни обекти в Албания, Бангладеш, Виетнам, Египет, Ирак, Иран, Йордания, Китай, Куба, Кувейт, Ливан, Малта, Никарагуа, Нигерия, Пакистан, Русия и Сирия.

С една дума България от аграрна страна става индустриално-аграрна, въпреки немалко допуснатите грешки в тази трансформация на стопанския живот в страната след 9-ти септември 1944 г. И определено може да се каже, че за всички тези успехи голям дял има третото поколение електроинженери, респ. и неговите първи випуски и следващите ги след тях.


Снимка 1. Студенти по електроинженерство в Държавна политехника - София, първи редовен випуск, пред пострадалата от бомбардировките Държавна печатница - София, която се възстановява за лаборатории и кабинети (1946/1947 г.)


Снимка 2. Среща на електроинженери от I и II випуск на Държавната политехника и техни преподаватели (проф. Саздо Иванов, ст.н.с. I ст. Асен Маринов) по случай 30 години от завършването им (26 юни 1981 г.)